В ден незнаен бял щъркел долетял.
Вързопче в клюн червен държал.
Вързопът детски плач разнасял!
Така повелята гласяла…
Летяла птицата в пролетния ден.
Споходила щастливия чардак.
Била ранена в своя дълъг полет -
кървели червените крака.
Но дълг съдбовен имала е тя.
Рожба трябвало да донесе!
И радост в майчино сърцe,
където детски плач нечуван още бил е.
В благодарност младата невеста
бяла нишка от преждата оплете.
Превърза тя червените крака.
И щастливо зарида…
По цяла българска земя
бял щъркел всички още тачим.
А червено-белите конци:
благодарност бяла - символ светъл,
кръвта червена во веки ще пребъде.
Тъй белий щъркел почитта получил,
останал в песен всенародна…
Дарил дома бездетен – свидна рожба,
нека всяка пролет ни спохожда!
В днешний ден всички мартеници кичим.
Почитаме тоз ден съдбовен,
когато белий щъркел долетял ранен
и тръгнал си превързан, пременен.
Предание за щъркел бял ни радва!
Благодарността до днес е жива.
Накичени с червено-белите конци -
живеят в нас и нашите предци.
Марин Иванов